„Представи за българския литературен канон. Книга I“ на ШУ „Епископ Константин Преславски” с премиера във Варна


„Представи за българския литературен канон. Книга I“ на ШУ „Епископ Константин Преславски” с премиера във Варна

На 30 април от 18.00 ч. в книжарница „Хеликон”, Варна, бул. „Мария Луиза” 20,

ще се състои премиерата на сборника с научни доклади „Представи за българския литературен канон. Книга I“ на ШУ „Епископ Константин Преславски” и Научен център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“, изд. Фабер, 2009. След представянето на книгата от Виолета Тончева, авторите Веселин Панайотов, Сава Сивриев и Ваня Колева ще разговарят с публиката.

Канон/антиканон или за устройството на литературата

В руслото на представителната поредица от книги с литературна история и критика, с която може да се похвали българската литературоведска мисъл през последните години, сериозно се вписва сборникът „Представи за българския литературен канон. Книга I“, изд. Фабер, 2009. Изданието съдържа текстове от първата национална научна конференция (ноември 2008), посветена на представите за българския литературен канон Х-ХХ век, организирана от Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и Научния център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“. Научните доклади, включени във втората национална научна конференция по темата (ноември 2009), ще влязат във втората книга на сборника. Отговорен редактор на двете книги е доц. д-р Сава Сивриев, в редколегията са още доц. д-р Веселин Панайотов и д-р Ваня Колева. Разсъжденията си за българския литературен канон предлагат общо 17 автори: освен споменатите, още Добрин Добрев, Мирослава Дойчинова, Грета Стоянова, Десислава Иванова, Мила Кръстева, Петър Трендафилов, Пламен Антов, Пенка Ватева, Иван Христов, Надежда Цочева, Елка Димитрова, Младен Енчев, Цеца Балевска и Евдокия Борисова.

В Представи за българския литературен канон. Книга I” литературната история и критика отстояват своята престижност. Концентрирана и прецизна във всяко отношение, книгата впечатлява най-напред с единството между външното и вътрешното тяло, със стилното полиграфическо и дизайнерско решение, които анимират читателя, изкушен от критическото взиране в словото, да разгърне страниците на академичното издание. В структурата на сборника всеки текст е подкрепен с научен апарат, със задължителната библиографска справка, подробни бележки при необходимост и кратка анотация на английски език, за да подаде накрая думата на следващия текст. Нерядко между отделните текстове, сюжети или твърдения се оформят интересни и любопитни препратки, които изграждат вътрешна драматургична връзка между наративите. Подобна комуникация се очаква от една научна конференция, но невинаги се случва живата атмосфера от залата да се пренесе върху страниците на книгата, при това без модераторски текст. Това достойнство на сборника, струва ми се, е едно от най-важните. Състояването на отделните текстове като общност удържа целостта, както би се изразил Митко Новков.

Би могло да се твърди, че всичко, случващо се между първото и последното изречение на „Представи за литературния канон. Книга I”, независимо че в него са включени автори от различни университети, концептуално се съотнася към т. нар. “шуменска школа” в българското литературознание. А тя, по думите на Ирен Александрова от СУ „Св. Климент Охридски”, изречени по друг литературен повод, се отличава, както със собствен познавателен и методически периметър, така и със специфичен стил на литературоведско изразяване. Преди всичко, сборникът си служи, разбира се, с утвърдени научни похвати като акуратното натрупване на интерпретативни пластове и хронологическото проследяване на зараждането и развитието на канона – библейския, а след него и литературния. Критическата рецепция за канона като разказ за съграждането на идентичността, религиозна и/или национална е изведена, повече или по-малко, във всички текстове.

Сборникът, както се очаква, връща към изначалието на канона, припознат като православен, след това извежда няколко акцента в хронологичното развитие на литературния канон, сравнява българското със самото себе си, с европейското, с другото, било то чуждо или недотам, изследва плюсовете и минусите на тези конотации, за да постави не академична точка на дебата, а постмодерно многоточие, елегантно подсказано в последния материал на Евдокия Борисова „Литературен канон и четене. Кампанията „Голямото четене 2009”. Така рамкиран, сборникът предлага, освен конкретните прочити на разновидностите в литературния канон, и едно метаравнище, на което прочитите продължават да кореспондират помежду си.

Основополагащия понятиен и интерпретативен фундамент за канона – от първите български канонични текстове през времето до днес, дава Веселин Панайотов в студията „Каноничен и псевдоканоничен текст”. Авторът онагледява в любопитна съпоставителна таблица съотношението между православния и еретическия канон, като не пропуска да отбележи случаите, в които ереси (богомилството) се изповядват като официална религия, т.е. придобиват статута на канон. Крайният извод за историческата променливост и неединност на канона, различен за етническите и религиозните социуми, в които се развива, извежда понятието от чисто религиозния и го транспонира в полето на всеобхватния философски дискурс. Пример за критическо мислене едновременно в контекст и континуум, „Каноничен и псевдоканоничен текст” центрира усилията и посланията на целия сборник.

Много от текстовете имат приносен характер, други задават нови посоки на критическото говорене. В „История славянобългарска” на Отец Паисий и каноничната памет на публичния патриархат” Мила Кръстева сваля ореола на обективен и съвестен изследовател от канонизирания за първохронист в българската литературна история йеромонах Паисий. Тя разглежда „История славянобългарска” не (или не само) като непоклатимото класическо съчинение на Възраждането, каквато е обичайната рецепция за книгата, а като възжеланата и изобретена история, която манифестира мъжкото, патриархалното, патерналистичното и низвергва женското, робското, деструктивното, премълчавайки редица исторически факти.

Пламен Антов пък подлага на дисекция харизмата на Яворов в анализа „Романът на Яворов contra Яворов; тяло и текст в канона”. Той лансира „в един скандално оголен вид” тезата, че „културно значима се оказва не толкова поезията на Яворов (…), колкото големият артефакт на биографията му. Поезията се е сдобила с истинската си стойност едва чрез биографията”, така че „парадигмата на българската литература (…) по-лесно би понесла отсъствието на „Безсъници“, отколкото отсъствието на „Романът на Яворов“ от Михаил Кремен.

Темата за Пенчо Славейков като водеща фигура на канонично-критическия сюжет въобще, е застъпена пространно в няколко текста. Сава Сивриев изследва в „Д-р Кръстьо Кръстев за Пенчо Славейков (Из историята на канонизацията на поета)” пораждането и развитието на рецепцията за българския литературен канон и с охота се вглежда в субективното и вариативно човешко възприятие, което в конкретиката на времето възправя например Вазовата патриархална българскост versus модерната европейскост на Пенчо Славейков. Това обаче не пречи в българския литературен канон, отърсил се от конкретиката на пристрастията, двамата да бъдат поставени един до друг. От своя страна, Петър Трендафилов се вглежда в мистификационния път на поета, довел до „първата, при това многостранна и оригинално поднесена, представа за поетически канон у нас”, както характеризира той антологията „На Острова на блажените”. Стратегията на Пенчо Славейков, която цели преосмисляне на домораслите литературни образци и налагане на интелектуално мерило за поезия в българската литература, сравнимо с модните европейски автори и течения, е видяна и като резултат от стълкновението между високото и ниското в литературните боричкания между кръговете „Мисъл” и „Българан”, и като пародия на популярното и повърхностното. В този смисъл статията връща към началото на известния тезис за случването на литературното българско през сакрализиране на европейското, което – привнасяйки норми отвън, всъщност изпълнява регулативни функции.

По-нататък Ваня Колева предлага едно първо българско изследване върху епистоларното наследство на Пенчо Славейковия следовник Петко Тодоров. Текстът „В служение на „Религията на красотата” (Литературният канон според писмата на Петко Тодоров)” констатира, на базата на богата емпирика, че най-напред в писмата си Петко Тодоров назовава, канонизира своите представи за развитието на българската литература, които доста по-късно ще станат известни от критическите му статии.

Канонът придобива очертания и чрез изкуството, което бива поставено извън него. В студията си „Извънканоничната литература на 20-те години” Иван Христов акцентира върху основните траектории, преплитащи се в разбиранията за изкуството на Гео Молев, Кирил Кръстев и Чавдар Мутафов.

Разколебаният канон срещу дисциплиниращия канон би била логичната посока на разсъждения и тъкмо в нея поема Младен Енчев с проучването си „Педагогиката на канона”. Той връща читателя към времето на соц-а, когато партийната директива в Постановлението на ЦК на БКП от 1953 г. за състоянието и задачите на детската литература, изпълнява ролята на идеологемен канон, неглижирайки и измествайки естетическото и литературното.

И т.н., и т.н. все в ритъма канон/антиканон. Задал устройството на нещата, ритъмът всъщност непрекъснато програмира и препрограмира света, движейки го напред. Физиономично за този житейски, оттам и литературен, модел разгъват трактовките си върху българския литературен канон и останалите автори, а разговорът продължава в следващата, втора книга на „Представи за българския литературен канон“. Предложените дотук критически прочити експлицират различията, но и сходствата в случването на канона, сблъскват каноничното и извънканоничното, литературното с медийното и тази многостранност на дискурса прави канона още по-видим в контекста на социокултурната динамика. Диалогични като подход и изказ, Представите определено смогват да спорят не само със своите читатели, но и вътре в себе си и тази тяхна увлекателност е безспорна. Силни със своите ерудирани, интерпретативно овладяни и модерни критически езици, те не само артикулират литературния канон, но и сами се вписват в новата българска критическа каноничност.

Виолета Тончева

Advertisements

Posted on April 29, 2010, in Новини and tagged , . Bookmark the permalink. Leave a comment.

Your comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: